излез навън и вдишай. Силно. Задръж и затвори очи. Виждаш картини? Още не? Вдишай отново, по – бавно и много, поеми въздух. Усещаш вече хлад в дробовете, лекота,гъдел...първи спомен. Мислиш за аромата, разглеждаш го, виждаш го. Около тебе е режещ хладен въздух. Леко е . Вдишваш отново и отново и задържаш. Сега си като потопен във хлад и аромати. Връзката с деня се къса. Сега си само сетива. Обхождаш с нюх основните картини. Започваш с бор,иглички,кората на дървото, пръст, люляк, листа, повей, влажен камък, нощ. Загатваш спомен, идва бързо и нахлува в празното и хладно пространство. Сега не е време за спомени. Сега е време за събуждане. Сега усещаш че живееш и че дишаш. Какво прави днес? Защо загуби този ден? Загуби ли го или това беше ден без другите да знаят за него? Това беше ти, нали? Ти беше днес свободен от грижи за други. Днес беше само ти. Момина сълза, бреза, бор, хлад. Днес беше властелин на времето. Днес даде много,без да искаш насреща. Това винаги ти харесва. Обаждане от sanremo, момичето със късото дънково яке и коса до раменете те кани в новата си яхта. Ще отида до 4 километър (там даваха жълти книжки по времето на соца) . Ще вдишам още по – дълбоко. Сега съм малко недоволен, че чак сега излизам и дишам...какво по – просто от това.

Отваряш очи и виждаш мрака, докоснал си го с лакти и гръб, виждаш малкото осветено от луната. Връщаш се обратно. Звездите не са ти интересни. 
Утре ще е утре ...
...и до кога?